ТВОРЧЕСКИ РАБОТИ НА УЧИТЕЛИТЕ И УЧЕНИЦИТЕ
Creative Works of Our Teachers and Pupils

Надежда Тинчева


Казвам се Василена Стоилова и съм учител по английски език. Започнах да се занимавам с есета и писане , докато бях ученичка. От тогава, писането ми носи удовлетворение, успокоява ме и ми помага да изразя себе си. С участието си в различни конкурси , успях да се запозная с много хора от различни култури , с различни морални ценности. И в момента хобито ми е писането.


Стената... зид или преграда... непреодолимо препятствие, което плаши и амбицира човека. Непозната твърдост и сила, събрани в една стегната и студена за мен дума.
Стените са в мислите ни, в ежедневието, в личния и обществения живот на човека. Всеки търси и намира в тях сигурност, необходимост, защита. Милиарди са хората, милиарди са стените – пъстър калейдоскоп, който няма начало и край.
Стени, стени – в душата, в затвора, в болничната бяла стая, в картинната галерия, във виртуалната стена... изреждането може да продължи до безкрай.
Радост е да изградиш стена, но и радост е да я събориш!
Тъжно е да изградиш паметна стена. Но ако я няма ще помним ли онези, които са живели преди нас и за нас? Може би поради тази причина великия майстор на мисълта и словото Пенчо Славейков в стихотворението си „ Псалом на поета” желае:
„... де е и моя гроб възйет към небесата-
и не в пръстта вграден – отвсякъде с прозори”1
Възрастните казват, че за да помъдрееш трябва да „удряш главата си” в стената хиляди пъти. Не знам все още. Но знам, че знаците на човешката цивилизация са запечатани върху стените на историята. Да, това е книгата на времето, носеща посланията на хилядолетията.
Обръщам поглед назад...
Египетските пирамиди - Вечната символика на цивилизацията с посланията на загадъчните рисунки по стените.
Пещерите – С наивните рисунки на древните хора, непозволяващи забрава и криещи в дълбините си неразгадани тайни.
Аспаруховите плетове – Чувам тропота на конниците, събарящи прегради и даряващи земя на велик народ.
Китайската стена – Едно от чудесата на света, докоснало сърцето на поетесата Блага Димитрова:
„ Дълго вървях по нейния динозавърски гръб,
вдигнат от хоризонт до хоризонт,
от епоха до епоха...
........................................................................
Свойски потупвах камъните
и мълчешком й говорех:
.........................................................................
Колко хилядолетия вечност ще ми трябват
да те съборя в себе си?”2

Йерусалим и Стената на плача – Какво величие, мистика, омая, молитвен шепот.
И Златната порта, през която се очаква да премине Месията.
Всички народи в миналото са ограждали градовете си с крепостни стени – Рим, Плиска, Търново, Видин... затова ги преоткриваме и днес като символи на славно минало.
Метеора (Скалните манастири) – През 11в. На 400м. Височина вдълбани достолепно в камъка, 24 манастира съхраняват християнската вяра.
Боянската черква – Една ръка изваяла върху стените й съкралните образи на нашите владетели.
Убедена съм, че всеки създава сам простор или затвор вътре в себе си.
Има нещо, което не обича стените и това е Духът човешки. Вярвам. Защото знам, човек търси собствената си правота във вселената, жадува близост, връща се в спомените, върви срещу инерцията, защото:
„Човекът, трябва да бъде човек”3
за да сътворява истинските стени.
Продължавам да прелиствам страниците на историята.
Един монах имаше силата зад тъмните стени на килията в Хилендарския манастир, да извиси своя дух и да даде „ Историята” на своя народ, да възкреси българщината. И съзиданието на този дух откриваме в белите и чисти стени на възрожденските църкви, училища, читалища, накацали като гълъби върху снагата на България. Защото българинът е бил готов да даде и последния си грош, за да се издигне храм молитвен или храм срещу невежеството. И зад тези стени хората са получавали храна за душите си.
Не знам защо, но стените за мен винаги са били предизвикателни и подозрителни. Това, за което искам да говоря е близката, далечната, мистериозната стена – Живот. Виждате ли ме? Зад стената – това съм аз...
Овладяна от емоцията и историята пропуснах да се представя
Родена съм в малък град, в малък дом под зелената плитка на лозницата. Затуй е тъй голяма и моята жажда за света голям. Аз чувствам топлината и уюта зад стените на нашата къща. Съседите през прага си подават цветя за разсад, хляб, мехлем за рани, подават си през оградите съвети, огън, новини, утеха.
И въпреки преградите някак си ми е мило. Затуй така сърцето ми приклещват днес захлопнатите под носа врати, издигнатите студени стени между хората. Понякога усмивката ми е гримаса на плача. Походката ми е разсеяна и срещу вятъра вървя или сама си предизвиквам ветрове. Рамото ми, наежено блъска затворената врата на въздуха. Казват, че тези, които се борят със стените са безумци, те винаги са шепа хора, малко смешни и сякаш не от този свят – Дон - кихотовци.
Казах си и аз съм една от тях, но какво да правя? Искам да вървя изправена след ударите в непреодолимите пространства. Споменах удари и ще ви разкажа моята история, която преобърна живота ми. Първата стена, изправена пред мен.
Бях тринадесет годишна... Предстояха ми изпити след седми клас и имах планове да уча в Езикова гимназия - гр. Благоевград. Всичко изглеждаше добре планувано и дори прекалено хубаво, за да бъде истина. Два дни преди изпита обаче се случи невъзвратимото, ужасното. Загубих най-важният човек в живота си – почина баща ми. Не мога да опиша с думи чувствата, които изживях.
Отвсякъде ледени стени, студ, самота... Исках да се откажа от всичко, дори да уча – нямаше смисъл. Не исках да се явя на изпитите, но някак си ме убедиха. Оценките, които получих бяха отлични и ме приеха в гимназията. Но нямаше как мама да е сама и останах да уча в гр. Разлог. Това е моята първа стена, през която минах, а трябваше да отворя врата за нов живот, но бях малка и слаба. Не позволих стената от мъка да ме затрупа. Научих се да живея с болката и да отварям пред себе си много врати, търсех собствена правота, жадувах за близост, държах в шепата си топлина, връщах се в спомените си към любимия образ на баща ми. Течението на мъката ме носеше... но не позволих да ме погребе. Изправих се сама срещу Вселената, поех дълбоко въздух и тръгнах срещу инерцията, срещу всички, дори и сама на себе си се противопоставях.
Стените на моя дом ме крепяха.
Но се появи нова. Тази преграда е предишното ми училище, в което нямах възможност да се реализирам и развивам. Преместването ми в друго беше свързано с много трудности, но се справих. Разбих тази стена с помощта на преподавателите ми от Професионална гимназия по механизация на селското стопанство – гр. Разлог. Дадоха ми криле. Повярваха в мен и най-важното дадоха ми самочувствието на достоен млад човек и стимул да вървя напред.
Обичам нощта. Притежавам сила и воля, цялата съм факла безсънно светеща и търсеща в тъмната пустош нещо такова, което никога, никъде, никой не е намерил. Обичам нощта, защото се удрям в стените на хиляди неразгадани въпроси. Издигам стени срещу злото, равнодушието, посредствеността, които ме задушават. Страх ме е понякога да не ме затрупат. Затова с усмивка поздравявам деня. Но важното е, че на сутринта отварям врати като си оставям една захлопната пред шумните непостоянни, тъжни дни.
Обожавам музиката. Тя ме обгражда с вълшебната стена на мелодията си и ме пренася в приказни светове на хармония, красота, нежност. Падат стените в сърцето ми и ме карат да пея с любимите изпълнители.
Обичам да чета. Книгите отварят пред мен нови светове, събарят стените на времето и пространството, дават ми мъдрост и увереност.
Символ на стената е и прозорецът, нали? Нима не е красив един прозорец, залеза на слънцето поканил между четири стени?
Това е моята вяра, фаустофската:
„О, миг поспри, ти тъй си хубав!”4
И няма да ми стигне цяла вечност, на глътки да отпивам сладостта на мислите, свободни и безстрашни.
Вглеждам се в лицето на мама, където всяка тежка стъпка е отпечатала бръчка, всяка нейна сълза с елмаз е изрязала безпощадно чертите й. Но тази жена е „стената зад гърба ми” , на която мога винаги да се обегна, тя е моята сигурна защита. На нея искам да благодаря, че ми даде очи уголемени от удивление и любопитство, очи проницателни, ненаситни, които все ще питат, все ще търсят по пътя някой да им подаде съвети, огън, вести, лек за рани в света голям. Очите ми гледат натам, към Европа, където не съм била.

Желая да посетя други европейски държави и да се запозная с тяхната история, култура, живот. Например, разтърсва ме мисълта за Берлинската стена. Кой знае тайната й? Къде са тук човешките съдби? А Бранденбургската врата – символ на надеждата, поглед към другия свят.
Но аз имам и моята виртуална стена, на която общувам с приятели и интересни хора. Комуникацията с тях ме насочи към образование в чужбина. Знам, че знанието ще ми отвори много врати за професионална реализация, знам, че през много стени трябва да премина. Може би ще ме запитате кои стени бих искала да премахна по пътя си? За сега не мога да съборя твърдата стена на злобата и завистта, но мога да премина през нея, не позволявайки да ме докосне. Има и една преграда, която се мъча и не мога да отстраня. Наричам я морална.
Това е антагонизма между поколенията – аз като тийнеиджър и възрастните около мен. Болката ми е, че говорим на различни езици. Непреводими. И те са прави и аз съм права, а не говорим един език. Знам, че моят свободен дух, понякога ме води отвън границата на позволеното. Знам, че допускам грешка, но понякога пак прекрачвам стената и после съжалявам.
И същевременно си задавам въпроса – бих ли могла да съществувам без стени, ограничения и не само аз, а и другите хора? Отговорът е може би не!
Любопитна съм, искам непрекъснато да се сблъсквам с непознати неща, отвъд „стените”. А как ще стане това, ако не си удрям главата? Ударът ми е нужен като стимул. Стената е изпитание, на силата и волята човешки и затова е толкова сладко, дори когато отвориш и малка врата.
Съдбите на хората и стените пред тях и в тях.
Стената... предстои ми да открия загадките за нея. Времето ще покаже дали ще преодолея моята стена или пък ще я съборя. Сигурна съм, че няма да й позволя да ме затрупа, защото знам, че тя ми помага, а понякога – пречи.

Обичам свободата и затова, когато се чувствам потисната отивам в гората, в нашата красива Пирин планина. Изкачването е трудно, но искам да отида високо, там, където няма де да ида повече – на върха. И там се спирам да изчакам моята душа. И раждам се от въздуха отново и отново с поглед, вперен в далечното, което не се вижда, но мами. Без стени, без прегради...
Световноизвестният бразилски писател Пауло Куелю публикува своята
„ Молитва за Япония” във връзка с природния апокалипсис от 11 Март 2011г. – липсващи стени, разбити съдби, но неумиращ е съзидателния човешки дух. Четейки я открих във всеки ред Истина, Любов, Надежда, че дори от руините ще се роди нов живот.
Присъединявам и аз гласа си към тази „ Молитва”.
„Господи, нека Земята продължи да превръща семената в жито, нека ние да продължим да правим от житото хляб.
Нека онова, което всеки ден съграждаме да бъде резултат от най-доброто, което носим в себе си”.

Стената – разковниче!
Стената – гордиев възел! Стената – тайнство!